“За всеки възможен детйал се иска мнението на всички, тъй че да не могат да имат такова за тоталността.”
Раул Ванейгем
Огледаме ли се ще видим как светът, който познаваме е излязъл от контрол.
Нашата ежедневна борба за оцеляване се развива сред огромен и постоянно променящ се декор…
…от природно бедствие към терористична атака… от нова диета към нов глад… от секс-скандал на знаменитости към корупционен скандал на политици… от религиозна война към икономическо чудо… от съблазнителна реклама към телевизионни клишета срещу правителството… от съвети как да бъдеш идеален любовник към съвети как да озаптим хулиганщината на спортните запалянковци… от нови случаи на полицейско насилие към нови здравословни проблеми…
Все същите процеси, които работят навсякъде…
...в демократични и тоталитарни системи… в корпорации и в малкия семеен бизнес... в чийзбъргъри и в тофу… в операта, в народната музика и в хип-хопа… във всяка страна и във всеки език… в затворите, в училищата, в болниците, в заводите, в офис сградите, на бойните полета и в бакалиите...
Нещо изсмуква живота от нас и ни изплюва неговите образи право в лицето.
Това нещо е продукт на нашата собствена дейност… нашите ежедневни бачкаторски животи, продадени час по час, седмица след седмица, поколение след поколение.
Ние нямаме собственост или бизнес, от които да правим пари, затова сме принудени да продаваме своето време и енергия на някой друг. Ние сме работническата класа на новото време—пролите.
РАБОТА
"Капиталът е мъртъв труд, който като вампир оживява, само когато всмуква жив труд, и живее толкова по-пълно, колкото повече жив труд поглъща."
–Карл Маркс
Ние не работим просто защото така искаме. Ние бачкаме, защото това е единственият начин да спечелим пари. Продаваме своето време и енергия на някакъв шеф, за да можем да изкараме средства за своето оцеляване.
Събираме се заедно с други бачкатори и изпълняваме различни задачи. Специализираме се в различни аспекти на работата и повтаряме тези задачи отново и отново. Нашето време, прекарано в бачкаторство не е истинска част от нашите животи. Това е умрялото време, контролирано от шефове и мениджъри. През работното време ние създаваме неща, които нашите шефове могат да продадат. Тези неща са обекти, като памучни дрехи, компютри и високи жилищни блокове или обществени благини като чисти подове и здрави пациенти, или като това да има автобус, който може да те закара, където и да искаш да отидеш, да има келнер, който да вземе поръчката ти, или да може някой да ти се обади у дома, за да се опита да те накара да си купиш неща, от които нямаш нужда. Работата не се върши заради нещата, които тя създава. Ние я вършим, за да може да ни платят, а шефът ни плаща за нея, за да спечели още повече.
В крайна сметка шефовете реинвестират парите, които ние правим за тях, за да се разрасне бизнеса им. Нашата работа се въплъщава в нещата, които шефовете ни притежават и продават - капитала. Те постоянно търсят нови начини да съхраняват нашата дейност в продукти, нови пазари, на които да ги продадат, а и да наемат нови хора, които не притежават нищо, освен своето време и енергия, за да работят за тях. Това, което получаваме от работата са шепа пари, за да си плащаме наема, храната, дрехите и бирата - толкова, колкото да се наложи да се върнем отново на работа.
Когато не сме на работа, ние прекарваме времето си в пътуване от и към работа, приготвяме се за работа, почиваме си, защото сме изморени от работа или се напиваме, за да забравим за работа. Единственото нещо по-лошо от работата е, да нямаш работа. Тогава пропиляваме дните си за да търсим работа, без да ни плащат за това. Ако са достъпни социални помощи, то е ужасно трудно да се докопаме до тях, а и те никога не ни носят достатъчно пари, колкото работата. Непрекъснат страх от безработицата е това, което ни кара да ходим на работа ден след ден. А и нашата работа е основата на това общество. Силата, която нашите шефове получават от това се увеличава всеки път, когато вършим своята работа. Това е доминиращата сила във всяка страна по света.
На работното място ние сме под контрола на нашите шефове и на пазарите, където те продават. Но невидимата ръка ни налага работната дисциплина и безсмислеността и на останалите аспекти от животите ни. Животът изглежда като някакво шоу, което гледаме отстрани, но нямаме контрол над него. Всякакъв друг вид дейности започват да стават, подобно на работата, отчуждаващи, скучни и стресиращи - домашните, училището, свободното време. Това е капитализъм.
АНТИ-РАБОТА
“Разбира се, капиталистите са съвсем доволни от капиталистическата система. И защо да не са? Чрез нея те забогатяват.”
-Алекдандър Беркман
Работата се изпитва по много различен начин, в зависимост от коя страна стоиш. За шефовете работата е начинът, по който си набавят парите, нужни им да правят още пари. За нас тя е мизерен начин за оцеляване. Колкото по-малко ни плащат, толкова по-малко заработваме. Колкото по-бързо ни карат да работим, толкова по-тежка е работата ни. Нашите интереси са противоположни. Съществува постоянна борба между шефовете и работниците по време на работата - а и в останалата част от обществото, базирано на работата. Колкото повече плащаме за наем или за автобусен билет, толкова повече трябва да работим, за да си платим наема или автобусния билет.
Настоящата ситуация на заплати, осигуровки, работни часове и условия на труд, както и на политика, изкуство и технологии е резултат от настоящата ситуация на класовата борба. Просто да се бориш за своите собствени интереси в тази борба е първата стъпка към подкопаването на капитализма.
ОБЩНОСТ
“Ще дойде време всеки бунтар да проумее факта, че „народът” и работническата класа нямат нищо общо.”
-Джо Хил
Цивилизацията е дълбоко разединена. Повечето от нас прекарват по-голямата част от времето си в работа и са бедни, докато собствениците, които са богати, се възползват от работата ни. Всички общества и институции се градят върху това разделение. Съществуват расови, културни и езикови бариери между общствата. Съществува разделение по пол и възраст. Общностите се разделят по националност и гражданство. Биват разделяни или обединявани от религии и идеологии. Но сме събрани заедно от нуждата да купуваме и продаваме на общия пазар. Някои от тези различия съществуват от хилядолетия. Някои са пряк резултат от начина, по който работим днес. Но сега всички те са организирани да служат в името на капитала. Те помагат на босовете да печелят повече от нашето работно време и да опазват разделението богат-беден непокътнато. Бедните хора в една страна могат по-лесно да се идентифицират с елитите и лидерите в собствената си страна и да бъдат изпратени да се бият срещу бедните хора в чужда страна. На работниците им е по-трудно да организират стачки съвместно с работници, които изглеждат различно и говорят на различен език, особено ако едната група се има за нещо повече от другата. Тези разделения са отражение на и сами рефлектират върху разделението на труда на работното място.
Докато тези бариери и разединени общности се налагат над нас от едната страна, една всеобща човешка общност ни се продава от другата страна. Тази общност е също толкова виртуална и фалшива. Тя отрича основото разделение в обществото. Бизнес-олигарсите държат правителството и медията, училищата и затворите, социалните учреждения и полицията. Те държат нашите животи. Вестниците и телевизията представят тяхното виждане за света. Училищата учат за великата (или безславна) история на тяхното общество и създават спектър от отличници или двойкаджии, които после да заемат различните видове професии. Държавата осигурява услуги, които да пазят реда в системата спокоен. И когато всичко друго се провали, те имат полицията, затворите и армията.
Това не е нашата общност.
АНТИ-ОБЩНОСТ
“Подобна власт, каквато буржоазията в този период все още притежава, лежи в липсите на автономия и независимост на духа на пролетариата.”
-Антон Панекук
Те ни организират да се бием едни срещу други, но ние можем да организираме себе си срещу тях.
Смисълът на това да говорим за класа и за проли е да се покаже по много прост начин, че хора от различни "общности" могат да имат сходни преживявания, докато в същото време между хора от една и съща "общност" би трябвало всъщност да съществува омраза. Това е отправната точка за борба срещу съществуващите общности. Когато започнем да се борим за интересите си, виждаме, че другите правят същото нещо. Предразсъдъците се разпадат, а гневът ни се насочва в правилната посока. Не сме слаби, защото сме разединени. Разединени сме, защото сме слаби.
Съществуващите общности стават излишни, когато са атакувани и биват атакувани, когато стават излишни. Расизмът и сексизмът стават излишни, когато работещите мъже и жени от различни раси се борят рамо до рамо срещу своите класови потисници. И тази борба става по-ефективна чрез въвличането в нея на хора от различни “общности”. Няма да има нужда от заместител за всичко, което може да бъде купено и продадено—пари,—когато няма да има нужда работата да се измерва в работното време, въплътено в тези продукти. Това може да стане само когато ние създаваме и правим неща, от които има нужда, а не само, за да обменяме на пазара. Когато обществото не е разделено на управляващи и управлявани - когато хората могат сами да ръководят живота си, няма да има нужда от държава, която да управлява обществото. Когато обществото не е разделено на бедни и богати, няма да има нужда от национални или расови общности, а само от човешки общности. За да можем да създадем тези условия трябва да се борим срещу сегашните условия.
Тази тенденция за създаване на общност чрез борбата срещу наложените ни условия на живот – т.е. срещу работата, парите, капиталовите потоци, границите, нациите, правителствата, полицията, религията, расата, в потока на историята е била наричана "комунизъм".
ПОЛИТИКА
“Колкото повече сме управлявани, толкова по-малко сме свободни.”
--„The Alarm” (анархистки вестник от Чикаго през 1880-те)
Парламентаризмът е моделът за политическа дейност. Политици представят различни страни, региони или “общности”, водейки конкурентна борба едни срещу други. Ние сме наставлявани да подкрепяме лидерите, с които сме в най-малка степен несъгласни, а след това да не се изненадваме, когато ни прецакат. Дори и даден политик да идва от работническата класа и колкото и радикални идеали да има, веднъж вземе ли властта, всичко това става безползено. Без значение кой управлява, парламентаризмът следва своя собствена логика. Фактът, че това общество е разделено на класи с противоположни интереси означава, че винаги пред него съществува риска да се разпадне. Държавата съществува, за да подсигури това да не се случи. Без значение дали режимът е диктатура или демокрация, той винаги държи оръжията и ще ги използва срещу своето собствено население, за да го накара да продължи да ходи на работа.
Не бе отдавна, когато една изключително нестабилна ситуация в определена страна можеше да се разпростре чрез национализирането на цялата индустрия в страната, създаването на полицейска държава, а на всичко отгоре и наричането на всичко това "комунизъм". Този вид (държавен) капитализъм се е доказал като по-слабо ефективен и по-малко адаптивен от добрия стар капитализъм на свободния пазар. След разпада на Съветския съюз вече няма Червена армия, която да стабилизира насилствено страните, а комунистическите партии по света вече се превръщат в обикновени социалдемократи.
Понятието партия на работническата класа е противоречие само по себе си - не защото членовете на определена партия не може да са предимно от работническата класа, а защото най-значимото постижение може би могло да е, да даде глас на работниците в политиката. Това дава възможност на представителите да дават идеи на шефовете ни как да управляват това общество - как могат да правят пари и как да ни държат под контрол. Без значение дали се борят за национализация или за приватизация, дали за повече социална държава или повече полиция (или и двете), програмите на политическите партии са различни стратегии за управление на капитализма.
За жалост, политиката съществува и извън държавната власт. Лидерите на общностите, професионалните активисти и синдикати искат да се поставят между работниците и шефовете, превръщайки се в посредници, медиатори, средство за комуникация, представители, а в крайна сметка миротворци. Те се борят, за да запазят тази позиция. А за да го направят, те трябва да мобилизират работническата класа по един контролиран начин, за да могат да упражняват натиск на по-бизнес ориентираните политици, като в същото време предлагат на бизнеса една работна сила, готова да се труди. Това означава, че ако отвърнем на удара, те трябва да ни разделят. Понякога го правят като договарят отстъпки, друг път като ни предават за пари. Политиците винаги ни призовават да гласуваме, да оставим организаторите да преговарят, да следваме лидерите и специалистите в един вид пасивно участие. Тези неправителствени политици предлагат на правителството начин да задържи статуквото по мирен начин, а в отплата получават професия - управлението на нищетата ни.
Политическите организации са бюрократични. Те целят да създадат огледален образ на структурите на работа, където дейностите са контролирани отгоре. Те създават специалисти по политика. Те се крепят на разделение между водачи и водени, между представители и представяни, между организатори и организирани. Това не е лошо решение на въпроса как да бъдат изградени организациите, да бъдат подпомогнати от силна доза участие в демокрацията. Пряк резултат от целта на политическите организации и дейности, а именно - да управляват част от капитализма.
Единственото нещо, което ни интересува в политиката е нейното унищожаване.
АНТИ-ПОЛИТИКА
"Анархизмът не е красива утопия, нито абстрактна философска идея, той е социално движение на трудовите маси."
–Групата „Дело Труда”
Когато разпалим борбата срещу наложените ни условия на живот, в нея се появява един съвсем нов тип на взаимодействие. Ние не търсим някой политик, който да дойде и да промени нещата за нас. Ние правим всичко сами, заедно с другите хора от работническата класа.
Веднага щом избухне подобен тип съпротива на работническата класа, политиците се опитват да я потушат със залп от петиции, лобиране и изборни кампании. Но когато се борим за себе си, нашата дейност изглежда напълно различна от тяхната. Ние експроприираме собствеността на капиталистите и я използваме за себе си. Използваме радикални тактики срещу шефовете, а впоследствие се изправяме в сблъсъци с полицията. Сформираме групи, в които всеки може да участва и действа на равни начала и няма разделение между лидери и последователи. Ние не се борим за нашите лидери, за нашите шефове или за нашата страна. Ние се борим за себе си. Това не е истинската демокрация. Ние просто заявяваме своите нужди пред обществото, без да водим дебат с него—нужди, които са правопропорционални на интересите и желанията на богатите елити навсякъде. Няма начин за нас да разговаряме на равни начала с това общество.
Тази тенденция от борбата на работническата класа да излезе извън и срещу властта и политиката, за да създаде нови форми на организация, която не се крепи на вярата в нещо друго освен нашите собствени способности, в потока на историята се е наричала “анархизъм”.
ВОЙНА
"Нека опустошим авенютата, обитавани от богаташите.”
--Люси Парсънс
Така че ние сме във война—класова война.
Нямаме програма с идеи, предложения или организационни стратегии, които да ни доведат до победата. Нямаме и други цели, освен да спечелим войната.
За сега, докато те имат инициативата, ние оставаме раделени и пасивни. Нашият отпор срещу тежките условия, които поставят на нашите животи е индивидуален: да напуснем работа, да се преместим да живеем в квартал с по-ниски наеми, да се присъединим към субкултури и банди, самоубийство, да си купим билети от лотарията, да злоупотребим с наркотици и алкохол, да отидем на църква. Техният свят изглежда като единствената възможност. Всяка надежда за промяна се изживява само на въобръжаемо ниво—отчуждени от нашите истински животи. Обичайната рутина, във всичките кризи и деструктивни поведения, които произхождат от нея.
Когато се изправим заедно на предните линии започваме да се опознаваме и да се борим колективно. Да използваме начините, по които обществото зависи от нас, за да го победим. Ние стачкуваме, саботираме, недоволстваме, дезертираме, бунтуваме се и окупираме. Създаваме наши собствени организации, за да разширим и координираме съпротивата. Отворени сме за всякакви видове нови възможности. Ставаме все по-безстрашни и по-агресивни в извоюването на нашите класови интереси. Те не лежат в избирането на ново правителство или издигането на нов лидер. Нашите интереси лежат в скъсването с този начин на живот—а също и с обществото, което се крепи на този начин на живот.
Ние сме работническата класа, която иска да премахне работата и класата. Ние сме общност от хора, които искат да разрушат на парчета съществущата общност. Нашата политическа програма е да унищожим политиката. За да направим това, ние трябва да засилим подривните тенденции, които съществуват тук около нас днес, докато не подменим изцяло обществото навсякъде. В потока на историята това се е наричало “революция”.
Comments